Телескопът ALMA откри космическо „динозавърско яйце”

Астрономите са открили в съзвездие Врана своеобразно „динозавърско яйце“ – новороден кълбовиден куп, в който се формират милиони нови светила, става ясно от статия, публикувана в Astrophysical Journal.

„Открихме жив пример за един от най-древните и екстремни методи за формиране на звезди във Вселената. Този необичаен куп е като изваден от ранните дни на Вселената.

Откритието на обект, който притежава всички признаци на кълбовиден куп, но при това още не е започнал да ражда звезди, се явява за нас същото, както палеонтолог да открие „свежо“ динозавърско яйце, от което аха-аха ще започне да се излюпва древно влечуго“, казва Келси Джонсън (Kelsey Johnson) от университета на Вирджиния в Шарлотсвил (САЩ).

Джонсън и колегите му наблюдавали галактиките „антени“ NGC 4038 и NGC 4039 в съзвездие Врана, които наскоро преживели сблъсък помежду си, с инструментите на мощния радиотелескоп ALMA, построен в чилийската пустиня Атакама.

Сблъсъкът довел не само до деформация на галактиките и раждане на прочутите „антени“ – светещи потоци от звезди, „откъснати“ от тялото на NGC 4038 и NGC 4039, но и до смесване на материя и свързания с това бум на звездообразуване в тях.

Едно от следствията на този сблъсък е станало раждането на гигантски кълбовиден куп, който астрономите на шега наричат „Фойерверк“ – той се явява единственият днес пример за подобно семейство звезди в неговото новородено състояние.

Днес словосъчетанието „кълбовиден куп“ се явява своеобразен синоним на старост за астрономите – повечето известни ни обекти от такъв род се явяват най-древните части от покрайнините на Млечния път и други галактики, които са се формирали преди около 12 млрд. години и дори по-рано.

В такива купове вече не се раждат звезди и астрономите практически нищо не знаят за това как се формират такива обекти.

Поради тази причина „Фойерверк“ се явява огромна ценност за астрофизиците, тъй като неговото изучаване ще им позволи да разберат как възникват тези плътни семейства от звезди, как в тях се раждат светила и защо процесите по звездообразуване там постепенно се прекратяват.

Предварителните наблюдения, които Джонсън и колегите му провели с помощта на ALMA, разкрили още един от необичайните фактори в неговия живот, който може да обясни защо в заобикалящите ни галактики липсват млади кълбовидни купове.

Оказва се, че газът на „Фойерверк“ се свива от външни сили, чието налягане 10 000 пъти превишава типичните стойности за междузвездна среда. Вероятно такива сили доста по-често са се срещали в ранната Вселена, когато галактиките активно се сблъсквали и сливали.

Днес подобни условия възникват само при най-мощните космически „произшествия“ – като сблъсък на галактики „антени“, което прави откриването на новородени кълбовидни купове изключително сложна задача.

„Зона на Венера” стеснява търсенето на обитаеми планети

До началото на космическата Ера Венера често е наричана сестра на Земята, тъй като нейната маса и размери в голяма степен съответстват на параметрите на нашата родна планета, пишеPhys.org.

Но данните, получени от първите междупланетни апарати донесли дълбоко разочарование – оказало се, че венерианската атмосфера изобщо не е подходяща за съществуването на живот, тъй като температурата там достига точката на топене на оловото.

Това откритие било използвано за класификацията на планетите, позволяващо да се установяват космически тела, потенциално годни за живот. Стивън Кейн от университета на Сан Франциско предлага да се определи „зона на Венера“ около звездите. С това название той обозначава област с възможен парников ефект в атмосферата, водещ до прегряване на планетите.

Какво представлява „зоната на Венера“?

За астрофизиците, занимаващи се с изследване на междузвездното пространство, е изключително важно да определят обектите, изискващи наблюдение. На първо място в тази група попадат небесни тела, които се срещат в „обитаемата зона“, тоест в областта около звездата, в която е възможно съществуването на вода в течно състояние.

„Подчертаваме, че размерът не се явява определящ фактор при определянето на потенциалната обитаемост на планетата“, казва Кейн пред Astrobiology Magazine.

Кейн и екипът му назовали точката, при достигането на която планетата губи своите водни океани поради нагряването на нейната повърхност от родителската звезда. Външната граница на „зоната на Венера“ съвпада с вътрешната граница на „обитаемата зона“.

Загубата на течна вода забавя въглеродния цикъл на повърхността на планетата, като води до натрупване на този елемент в атмосферата. Повишеното съдържание на въглерод в атмосферата на свой ред провокира неуправляем парников ефект, който на свой ред води до нагряване на планетата до високи температури.

Планетата може да избегне неуправляемия парников ефект, в случай че загуби значителна част от своята атмосфера. Загубата на атмосфера води до снижение на нивото на въглерод в атмосферата и предотвратява прекаленото нагряване на планетата. Точката на загуба на атмосферата отбелязва вътрешния край на „зоната на Венера“ според представата на учените.

Стивън Кейн е представил резултатите от изследването на януарската среща на Американското астрономическо общество в Сиатъл.

Нови възможности в търсенето на екзопланети

Телескопът „Кеплер“ е оказал незаменима помощ на астрофизиците – за последните години с него са открити хиляди екзопланети. Но астрономите смятат, че множество интересни обекти се изплъзват от наблюдения, например поради светлината на близката ярка звезда.

Скоро обаче положението може да се промени. В близките години се очаква да бъдат реализирани два големи проекта:

• Извеждането на космическия телескоп „Джеймс Уеб“ на орбита през 2018 година;
• Стартът на космическия апарат TESS, специално създаден за търсене на екзопланети, през 2017 година.

Очаква се, че в резултат на тези мисии ще бъдат получени интересни данни. Предполага се, че броят на откритите екзопланети, условията на които напомнят тези на Венера, ще надхвърли количеството на небесните тела, напомнящи Земята.

Но дори такива находки ще представляват голяма ценност, тъй като ще помогнат да се стесни областта на търсене на обитаеми планети, както и ще дадат възможност на експертите да моделират процесите, които са се случвали в атмосферата на Земята в доисторически времена.

Изследването е публикувано в изданието Astrophysical Journal Letters.

Еверест все пак се смалил след земетресението в Непал

Най-силното за последните 80 години земетресение в Непал, случило се на 25 април, е станало причина за намаляване на височината на Еверест, пише The Huffington Post, като цитира неправителствената организация за геофизични изследвания UNAVCO.

Учените от UNAVCO твърдят, че след природния катаклизъм височината на т.нар. шапка на света е намалява с дюйм (2,5 сантиметра).

Показанията на учените се основават на данни от спътника Sentinel-1A на Европейската космическа агенция, преминал над планинския масив на 29 април.

„След изместването на тектонските плочи на Индия и Евразия, предизвикали земетресението, е настъпило освобождаване на земната кора. Това е предизвикало малко намаляване на височината на Еверест“, се казва в съобщението на учените от UNAVCO.

Проф. Роджър Билхъм от Обединения институт за изследвания в областта на опазване на околната среда е оценил загубите на височина на Еверест на един-два милиметра. На свой ред планинският масив Анапурна, също разположен в Хималаите, по данни на учения, е нараснал с 20 сантиметра.

„Това е като да опънете ластик и той се разтяга. Отпуснете го и той ще се върне назад в оригиналната си форма“, сравнява Билхъм случващите се процеси в планинския масив след земетресението.

Разрушителното земетресение с магнитуд 7,9 по Рихтер разтърси Непал сутринта на 25 април. Епицентърът на труса е бил на 82 километра северозападно от столицата Катманду, огнището – на дълбочина 15 километра. По последни данни на властите броят на жертвите надхвърля 7000 души.

На 30 април властите на Непал обявиха, че изкачванията на Еверест ще бъдат възобновени тази седмица, независимо от серията паднали лавини, предизвикани от земетресението.

„Лифтовете ще бъдат ремонтирани за два-три дни и изкачванията ще бъдат възобновени, никой няма причина да приключва експедицията си“, заяви ръководителят на департамента по туризъм на страната Тулси Гаутам (Tulsi Gautam).

На 26 април (събота) лавина погуби 65 алпинисти. Според полицията на Непал втора лавина в неделя (27 април) е погубила още 18 души.

Откриха мъртви зони в океана

Изследователите са открили нов тип така наречени мъртви зони – райони с понижено съдържание на кислород във водата – а също така са изяснили колко кислород се съдържа там. Подробно с резултатите от изследването може да се запознаете в сп. Biogeosciences.

Обикновено „мъртвите зони“ в океана се формират от изливането на промишлени води във водата – те погубват микроскопичните водорасли, които започват да се преработват от бактерии. В хода на този процес бактериите употребяват повече кислород.

Учените са открили нов тип „мъртви зони“, които се образуват във въртящите се маси вода в Атлантическия океан недалеч от брега на Африка поради това, че водните маси не успяват да обменят кислород с неподвижните маси извън пределите на въртящите се „цилиндри“.

Изследователите са фиксирали няколко такива водни „цилиндъра“ с диаметър 100-150 км, а дълбочината им е няколкостотин метра. Близо до повърхността на водата 100 метра се явявали „мъртва зона“.

Учените смятали, че съдържанието на кислород в нея може да е около 1мл на литър вода, но резултатите от анализите показали, че всъщност този показател е 0,3 мл на литър.

Изследователите са на мнение, че движението на въртящите се водни маси създава заплаха за животинския и растителния свят – попадайки в „цилиндъра“, живите организми може да загинат от недостиг на кислород.

Метеоритът убиец на динозаврите предизвикал серия вулкани

Падането на гигантски астероид на територията на полуостров Юкатан, погубил динозаврите и животните през мезозоя, може да е предизвикал масови изригвания на вулкани на платото Декан в бъдеща Индия, което е помогнало за оцеляването на влечуги и безгръбначни, става ясно от статия, публикувана в сп.GSA Bulletin.

Повечето палеонтолози и геолози днес смятат, че последното масово измиране на животни на Земята, случило се преди 65,5 млн. години, е било предизвикано от падането на астероид,, оставил след себе си 300-километровия кратер Чиксулуб в Южно Мексико. В неговото падане не се съмнява никой, но ролята му в измирането на динозаврите и морските животни още е предмет на спорове.

Например през 1989 година палеонтологът Марк Ричардс от Калифорнийския университет в Бъркли е изказал алтернативно обяснение на измирането на динозаврите – според него причина за тяхното изчезване е било масово изливане на магма и изригване на вулкани на мястото на съвременното плато Декан в Индия, приблизително случило се по същото време.

Според изчисленията на учения подобни събития трябва да се случват веднъж на 20–30 млн. години поради повдигането на горещите потоци магма, така наречените мантийни плумове, от недрата към повърхността на Земята.

За последните години, както разказва Ричардс, са били открити редица свидетелства, че другите масови измирания – Великото пермско измиране преди 255 млн. години, триасово-юрското измиране преди 200 млн. години и наскоро откритото второ масово измиране в средата на пермския период – са били предизвикани от изливане на магма и вулкани.

Благодарение на това откритие и новите датировки на скали от платото Декан Ричардс успял да примири своята теория с общоприетите представи за измирането Креда-палеогенско измиране. Той обърнал внимание на това, че пикът на изригвания в Индия практически идеално съвпада с времето на падане на метеорита и се разминава с неговия максимум със 100 000 години, което е просто миг според геоложките мерки.

Подобно съвпадение, според учения, е възможно само в един случай от сто, което накарало Ричардс да провери не са ли били свързани тези две събития. Той посетил заедно с другите съавтори на статията Индия миналата година и анализирал образци от различни ъгълчета на Декан.

В провинция Махаращра геолозите се натъкнали на изключително необичайна картина – доста дебел и добре видим слой между отлагания на вулканични скали, формирал се в периода, предшестващ падането на метеорита. Присъствието му, според изследователите, говори, че изригванията на платото Декан практически са били в същото време.

Падането на метеорита в Мексико, както обяснява Ричардс, е породило мощно земетресение с магнитуд от 9 по Рихтер, което е „разклатило“ резервоара с магма под платото и я е накарало да излезе на повърхността за много кратко време – хиляда или няколко десетки хиляди години – почти 70% от скалите на съвременен Декан.

Заедно с магмата на повърхността на Земята са попаднали огромни количества въглероден диоксид и сероводород, окислили световния океан и предизвикали мащабни преустройства в климата на планетата.

По такъв начин комбинацията от катастрофалното падане на метеорита и последвалите след него изригвания може да са били причината за изчезването на динозаврите и прочие „визитни картички“ на мезозоя, заключават Ричардс и колегите му.

Тежкото детство на фюрера: Алоис Хитлер

Известният психолог и писателка Алис Милър анализира взаимоотношенията на малкия Адолф Хитлер с родителите му в опит да открие в детството обяснение на нечовешката жестокост на фюрера.

Веднага правим уговорка – Алис Милър не оправдава ужасите на Третия райх с жестокото отношение на родителите с бъдещия диктатор. Като психолог нея я интересуват фактите.

Като специалист с 20-годишен опит психотерапевтична работа тя е убедена, че всяко насилие на възрастния престъпник има корени в детството.

Мнозина може да не се съгласят с гледната точка за „оправдаване“ на невероятните престъпления, но психолозите са наясно – в нашата психика нищо не възниква от нищото, още повече ако става дума за злодеяния от такъв мащаб.

Както е известно, и за това има определени документални факти, бащата на бъдещия фюрер – Алоис Хитлер – е бил подозиран, че в жилите му тече ненавистната за всички нацисти еврейска кръв. Умишлено няма да се спираме на всички исторически подробности за произхода на бащата на Хитлер, тъй като те не влизат в задачата на тази статия. Ще споменем само някои факти.

Ето какво пише за произхода на Алоиз Хитлер немският историк и специалист по нацистка история Йоахим Фест в книгата си „Лицето на Третия райх“:

„Бащата на Хитлер е бил незаконно дете на готвачка на име Шикългрубер от Леондинг, близо до Линц, която работила в къща в Грац… Готвачката, баба на Адолф Хитлер, по време на раждането му работела за еврейско семейство с фамилията Франкенбергер. И този Франкенбергер – това се случило в 30-те години на XIX век – платил на Шикългрубер за своя син, който тогава бил на около деветнадесет години, издръжка…

Освен това в продължение на няколко години между Франкенбергер и бабата на Хитлер имало кореспонденция, чието съдържание е мълчаливо признание на двете страни, че детето на Шикългрубер е заченато при такова стечение на обстоятелствата, което задължава Франкенбергер да ѝ плати издръжка.“

Малко е вероятно, че тези факти – известни на всички в селото, не са били известни на порасналия син на готвачката – Алоис. Но независимо от това били ли са те слухове, или истина, над бъдещия баща на диктатора висяло четворно безчестие – той бил беден, бил незаконороден, бил разделен от майка си на петгодишна възраст, в жилите му течала еврейска кръв (което тогава означавало позор и изолация).

Ясно е, че дори ако последната точка е била само слух, то това изобщо не спасявало ситуацията, тъй като трите първи точки оставали безспорни. Факт е, че Алоис на 45 години сменя фамилията си, с всички последвали сериозни трудности и спънки, които се описват от Фест. Според Алис Милър тези факти свидетелстват за това колко важен и конфликтен е бил за него въпросът за произхода му.

Алоис цял живот ще се защитава от гнета на този позор с помощта на своите успехи, чиновническата кариера, униформата си, помпозните маниери и невероятно суровото отношение със собствената си жена и децата си, сред които и синът му Адолф.

Далеч не всички историци впрочем са убедени, че Алоис Хитлер редовно е биел малкия си син – Адолф, или по друг начин е издевателствал над него. Подобни съмнения в книгата си „Младостта на Хитлер“ изказва например историкът Франц Йетцингер.

„Той (Йетцингер) твърди, че Хитлер „определено“ не е бил „бито дете“ и че „своенравното и упорито момче напълно заслужавало“ шамари – пише Алис Милър в книгата си „Възпитание, насилие и разкаяние“. – Или „неговият баща е бил човек с доста (!) прогресивни убеждения.“

Като психолог Алис Милър справедливо отбелязва, че Йетцингер е попаднал под присъщото за хората като цяло влияние на така наречената черна педагогика, която оправдава жестокото отношение с децата (например бой) с възпитателна цел.

По време на детството на Хитлер в Германия тези възпитателни възгледи били още по-безспорни. Така се „възпитавали“ много деца, но на подобна жестокост, която се паднала на децата на Алоис, както и на неговата жена, са били подлагани далеч не всички.

Известният американски историк и публицист Джон Толанд в книгата си „Адолф Хитлер“ пише: Веднъж, когато бунтарските настроения били особено силни в него, Адолф решил да избяга от вкъщи. Алоис разбрал за тези планове и затворил момчето на тавана. Цяла нощ Адолф се опитвал да се промъкне през отвора на прозорец. Той бил прекалено тесен, затова той свалил дрехите си.

В този момент чул по стълбите стъпките на баща си и в бързината скочил назад, като прикрил голотата си с покривката на масата… Баща му се изсмял и повикал Клара. Тези подигравки причинили на Адолф повече болка, отколкото всеки друг възможен изход от събитията и както признал пред Елена Ханфщенгъл, „дълго не могъл да забрави този случай“.

След много години разказал на една от секретарките си, че прочел в приключенски роман, че умението търпеливо да криеш болката си е признак на мъжество. Затова „аз реших, че няма да издам нито звук следващия път, когато баща ми ме бие. И когато този случай дойде – до днес помня изплашената си майка, стояща на вратата – аз мълчаливо броях ударите. Майка ми мислеше, че съм полудял, когато, сияещ от гордост, аз казах: „Баща ми ме удари тридесет и два пъти!“

Този и други документирани епизоди от живота на Адолф Хитлер създават впечатлението, че периодично биейки своя син, Алоис е давал израз на сляпата си ярост, предизвикана от унижението, което самият той е изпитвал в детството. „Очевидно той е имал натрапчив стремеж да отмъсти за своите унижения и страданията си именно на това свое дете“, пише Милър.

Уви, много хора трудно разбират, че жестокостта в този свят обикновено се стоварва върху невинните. Много често жертви на такова насилие стават деца. При това насилието към тях, както беше казано, често се оправдава с „възпитателния“ процес. Това е норма в нашия живот – много родители учат на това децата си, като ги бият. Когато пораснат, повечето от тях започват да идеализират своите бащи и майки и да оправдават тези побои, подигравки и откровени издевателства с това, че „родителите са им желали само доброто“.

По подобни причини историците толкова охотно приписват на малкия Адолф всевъзможни грехове, особено мързел, инат и лъжливост. „Но нима детето се ражда лъжец? – пита Алис Милър. – И нима лъжата не се явява единственият начин да оцелееш, когато имаш такъв баща, и да съхраниш останките от своето достойнство? Понякога лъжата и слабите оценки в училище стават единственото средство за скритото развитие на островчето на независимост у човека, който се намира в пълната власт на ръцете на друг.“

Биографът Рудолф Олден описва бащата на Хитлер така: „Той никога не е бил в добри отношения с хората, които са го заобикаляли. Затова в собствения си дом е установил семейна диктатура. Жена му го е гледала от горе на долу и децата му постоянно са усещали върху себе си твърдата му ръка. Той не е приемал и е малтретирал Адолф. Ако старият подофицер искал момчето да иде при него, той подсвирвал с два пръста.“

„Образът на мъжа, викащ детето си с подсвирване, като куче, толкова напомня описанията на концентрационните лагери, че няма нищо чудно в това, че съвременните биографи са склонни да смаляват жестокостта на бащата, като отбелязват, че в ония времена в побоите нямало нищо необичайно, или дори привеждат по-сложни аргументи срещу „очернянето“ на бащата, както това прави Йетцингер – пише Алис Милър. – Печално е, че именно изследванията на Йетцингер са станали важен източник за следващите биографи, но неговите психологически възгледи са били далече от тези на Алоис.“

Във всички действия на Хитлер на световната арена Алис Милър вижда „отиграване“ на отношенията с неговия баща. За Хитлер, както и за много други съвременни обикновени хора е било много трудно да ненавиждат своя баща или майка (за техните реални злодеяния), затова той е започнал да ненавижда евреите.

Евреите, както е известно, винаги са били гонен народ, ненавистта към тях в различните епохи е била едва ли не законна – тя е била безопасна от гледна точка на собствения „морал“ и общественото мнение ненавист

„Евреите не са обичани не защото са някакви особени хора или правят нещо особено. Всичко това може да се наблюдава и при други народи – продължава Милър. – Евреите са ненавиждани, защото хората имат потребност да излеят потиснатата ненавист, и те се стремят да узаконят тази потребност. Еврейският народ е особено подходящ за тази цел… Чрез въздействието на несъзнателните си натрапчиви повторения Хитлер по същество е успял да пренесе травмата на своя живот в семейството си върху цялата немска нация.

Въвеждането на расова дискриминация задължавало всеки гражданин да проследи родословието си до трето коляно с всички произтичащи от това последствия. Инквизицията например е преследвала евреите като иноверци, но им давала шанс да оцелеят, ако приемели кръщение. Но в Третия райх нито лоялното поведение, нито заслугите, нито успехите помагали на някого – те били обречени само заради своя произход – отначало на унижение, а след това – на смърт. Не е ли това отражение на съдбата на самия Хитлер?“

Бащата на фюрера, независимо от всичките си усилия, така и не успял с всичките си успехи в кариерата да изчисти „опетненото“ си минало, точно както впоследствие на евреите било забранено да свалят звездата на Давид. Заедно с това расовата дискриминация повтаряла драмата от детството на самия Хитлер – малкият Адолф, както и всеки евреин при нацисткия режим, не е могъл да се скрие от побоя на баща си при никакви обстоятелства. А побоите били предизвикани не от лошото поведение на Адолф, а от това, че баща му просто не е бил „в настроение“.

„Именно такива бащи могат да извадят спящото дете от постелята, ако не могат да се справят със своите настроения (възможно, усещайки своето нищожество и неувереност в някоя специална ситуация) и да го набият, за да възстановят нарцистичното си равновесие… Може да не се съмняваме в това, че малкият Адолф е бит постоянно; каквото и да правел, ежедневният бой не му се разминавал. Всичко, което можел да направи, е да отрича своята болка, тоест, с други думи – да отрича себе си и да се идентифицира с агресора (баща му). Никой не е могъл да му помогне, дори майка му, тъй като нейното застъпничество е било опасност и за нея, тъй като и нея също са я били“, пише психологът.

Същата заплаха от неизбежно унижение, както е известно, е очаквала всеки евреин. Последният просто можел да си върви по улицата, към него да се приближи човек с превръзка на щюрмер на ръкава и да прави с него всичко, което си поиска – всичко, което в този момент му подсказвала фантазията, и да го унижава колкото си иска.

Ако евреинът започнел да се съпротивлява, щюрмерът имал право да го пребие до смърт. Навремето, когато на 11-годишна възраст Хитлер, неиздържал терора на баща си, искал да избяга, го пребили почти до смърт само заради едната мисъл за бягство. Нима не е повторение съдбата на евреите в Третия райх?

Желанието да поставиш на колене целия свят, желанието за почести, практически неограничената власт, която е имал – не е ли повторение на съдбата на малкия Адолф Шикългрубер?

Мнозина справедливо ще кажат – в подобни условия са израснали хиляди и дори стотици хиляди деца, но никое от тях не се е превърнало в Хитлер.

Безспорно възпитанието на Адолф се е наложило върху личностните му особености – силният природен темперамент, стремежът към лидерство, чувствителността към унижения и т.н. Безспорно не за всеки обстоятелствата на строежа на кариерата са се стекли именно по такъв начин, както при иконата на нацистите. Безспорно няма две еднакви съдби, както и двама еднакви хора. И Хитлер, независимо от всичко, не заслужава никакво оправдание. Но все пак може да се обяснят нечовешките му постъпки.

Следващия път ще ви разкажем за мнението на Алис Милър за взаимоотношенията на Хитлер с майка му – Клара.

„Шефът гори! Искаш ли да видиш?”

На 30 април 1945 година Хитлер извършва самоубийство и по такъв начин бяга от отговорност.

Той „взема със себе си“ и Ева Браун. Последната мисъл, която му дошла наум, както винаги била за самия него.

Седмият ден от седмицата следва да се посвети на почивка, но на 29 април 1945 година в Берлин никой не си и помислял да се придържа към това правило.

По улиците все още се разнасял грохот: съветската артилерия потушавала последните огнища на съпротива на Вермахта и Вафен-СС.

С изключение на няколко квартала в центъра, районите Пренцлауер Берг и Шарлотенбург, столицата на райха се намирала под контрола на Червената армия. В предградията, превзети седмица по-рано, много жители отишли на богослужение, което извършвали смели свещеници, но в повечето църкви не се появили вярващи.

Някъде през деня в бункера на фюрера в градината на райхсканцеларията пристигнала важна новина. В Северна Италия партизаните задържали Бенито Мусолини (Benito Mussolini), човека, който в началото бил пример за подражание за Хитлер, след това станал негов партньор, а от 1938 г. се превърнал в камък на шията. Той бил разстрелян в едно от селата под Комо и овесен за краката на бензиностанция в Милано.

На това фюрерът реагирал по обичайния си начин: той заявил, че ще приключи живота си със самоубийство. „Не искам да попадна в ръцете на врага нито жив, нито мъртъв. След моята смърт тялото ми трябва да бъде изгорено, за да не могат никога да го открият.“

Но този път говорел сериозно, за разлика от 1923 г., когато се провалил провокираният от него преврат, или 1932 г., когато изглеждало, че наближава крахът на Нацистката партия.

В късния следобед на 29 април 1945 г. в бункера наистина започнали последни приготовления. Отначало Хитлер продиктувал на един от двамата останали секретари политическо и лично завещание. Траудъл Юнге (Traudl Junge) си спомня какви чувства изпитвала преди това: „Накрая ще се случи това, което чакаме много дни – обяснение на случилото се, изповед, дори признаване на вина, може би оправдание.“

Този последен документ на Третия райх задължително трябвало да съдържа истината, разказана от човека, който вече нямало какво да губи.

Но разочарование очаквало секретаря. „Безучастно, почти механично фюрерът диктува твърдения, обвинения и изисквания, които са известни на мен, на немския народ и на цял свят.“ Действително двете завещания представлявали квинтесенция на цялата му ненавист, на напълно откъснатия му от реалността светоглед.

Преди смъртта си Хитлер узаконил отношенията си с Ева Браун. Впрочем той постъпил така не по собствена инициатива. „Тази сватба на смъртта следва да се отнесе към настояване от нейна страна, на нейните старания. Хитлер изобщо не беше в състояние да направи това“, спомня си дългогодишен служител в алпийската резиденция Бергхоф. Той много добре познавал Ева Браун: „Тя искаше това.“

В тази неделна вечер около 23,00 часа Хитлер изпратил последната радиограма на командването на Вермахта, намиращо се в отдавна обкръжения щаб южно от Берлин. За пореден път той се осведомил кога ще пристигнат деблокиращите войски. След четири часа фелдмаршал Вилхелм Кайтел (Wilhelm Keitel) отвърнал, че не може да се разчита на подобряване на ситуацията.

В същото време върховете на копията на Червената армия били само на стотина метра южно от канцлерството. Между Лайпциг и Фосщрасе вече се водели ръкопашни боеве. СС генерал-майор Вилхелм Монке (Wilhelm Mohnke), комендант на отбраната на райхсканцеларията, съобщил на Хитлер, че позициите може да се задържат един, максимум два дни.

След това „фюрерът и райхсканцлер“ назначил датата на своята смърт: 30 април, 15 часа. Като последни заповеди той разрешил на Монке и командващия Берлин генерал Хелмут Вейдлинг (Helmuth Weidling) да намерят изход в безизходната ситуация. За капитулация диктаторът нищо не искал да чува. Последната глава наближавала края си.

Приблизително по това време Ева Браун и Адолф Хитлер влезли в малка стая в бункера и затворили стоманените врати. Преди това диктаторът да се простил с най-близкото си обкръжение и дал на личния си слуга указания как да постъпи с трупа. В края на войната, отнела живота на 50 млн. души, най-голямата грижа на Адолф Хитлер била, че трупът му може да попадне в ръцете на Червената армия и да бъде изложен като в паноптикум.

Близките сътрудници на Хитлер изпълнили точно заповедите на своя шеф: в решаващите минути те блокирали вратите към стаичката в бункера. След известно време почувствали мириса на барут. Благодарение на дебелите страни и стоманените врати единственият изстрел не могъл да бъде чут, още повече че в бункера постоянно се чувал шум от артилерийски обстрел и дизеловия агрегат.

Около 16 часа камериерът Хайнц Линге и личният СС адютант Ото Гюнше влезли в стаята, където немският диктатор посрещнал смъртта. Те намерили двата трупа седнали, но след това винаги различно описвали начина, по който седели.

Линге и Гюнше взели труповете, изнесли ги от бункера, излезли от градината и положили телата в яма – или в дупка от гранати, или в незасипан окоп. Те залели телата с голямо количество бензин и ги подпалили. Охранител от СС наблюдавал, след това изтичал в бункера. „Шефът гори!“, извикал той и попитал своя приятел, телефонния оператор от свитата на фюрера Рохус Миш (Rochus Misch). „Искаш ли да видиш?“

Как точно са умрели Адолф Хитлер и Ева Браун? Съществуват множество различни описания как се е случило това. Практически всички от обкръжението на фюрера, оцелели през 1945 година, по-късно много пъти коментирали по този повод, но описанията им често били противоречиви.

Застреляли ли са се двамата? Отрова ли са погълнали? Хитлер се е застрелял, като е поставил дулото в устата си или го е опрял в слепоочието си, докато Ева Браун се е отровила? Или дори фюрерът за по-голяма сигурност е взел цианкалий и се е застрелял в главата?

В периода между смъртта и кремацията не е имало разследване, затова на тези въпроси е невъзможно да се отговори. Но и те не са толкова важни, тъй като това, което има значение, е, че Адолф Хитлер умира на 30 април 1945 година между 15,15 и 15,50 часа.